Георги Радуле

КОЙ ФАЛШИФИЦИРА ИСТОРИЯТА?

(ПО ПОВОД “ДЕСЕТТЕ ЛЪЖИ НА МАКЕДОНИЗМА НА Б. ДИМИТРОВ”)

 

 

Няколко въводни думи

 

            На българския книжен пазар се появи нова книга – Десетте лъжи на македонизма – от известния македономразец Божидар Димитров. Книгата е написана в познатия ни дух на отричане на всичко македонско – история, език, нация и т.н. При това отричането тук е невероятно грубо и показва силно емоционален автор, за чието ниво, като научен работник и толерантност към мнението на другите автори, оставяме всеки, който прочете писаното, сам да съди. Няма да даваме и оценка за научната стойност на труда. Много се чудихме и дали да пишем във връзка с книгата. Накрая решихме все пак да пишем. Ако книгата се четеше от специалисти, добре познаващи историята на Македония, на България, на Балканите, нямаше нужда да се пише, но тази творба ще попадне в ръцете на хора, които са ангажирани с друго и понеже национализмът е нещо много особено, то много българи, а и македонци българомани, ще повярват на писаното. Българите - защото им се иска България да е велика държава, а на българеещите се македонци - защото така ще успокояват съвестта си. Така няма да се считат за предатели на родината си. Ще се успокояват с мисълта: ето научният работник Б. Димитров, с научни звания и степени, казва, че Македония е българска земя. В резултат на такива четива, сред по-непросветените хора, се създават шовинисти и се нажежава атмосферата на Балканите.

 

            Балканската интелигенция, последните 150-180 години, работи повече за отдалечаването на балканските народи, за създаване на омраза между тях, отколкото за сближаването им. И когато в Европа витае един нов дух, дух на взаимно разбирателство, тук на Балканите все ще се намери някой да ни показва колко неговата родина е била велика и как днес тя е ограбена, как законно принадлежащи й земи се владеят от други и тя е принудена да граничи със себе си. Понеже такива научни работници има във всички балкански страни, затова всички балкански страни граничат със себе си. Пишещите на историческа тематика, особено тук на балканите, трябва да постъпват много отговорно. Не считаме, че сме добър пример в това отношение, но разчитаме на разбиране от страна на читателите - ние сме предизвикани.

 

Целесъобразно е да хвърлим един поглед върху историята на Балканите. Тя е много сложна. От античността до периода на възраждане на балканските народи е изминало много време, през което на Балканите не са съществували “добри” условия за “историческо обособяване на устойчиви съвкупности от хора, на определена територия, притежаващи общи, относително стабилни особености на езика, културата, психическия облик, расови (антропологични) белези” и др. показатели, определящи нациите. В продължение на хилядолетия едно голямо пространство - Македонската, Римската, Византийската и Отоманската империи, е било отворено за движение на хора, идеи, стоки. Тези империи имаха приоритетни езици и религии, които налагаха над по-голяма или по-малка част от населението. Те допускаха да се настанят на Балканите чужди племена и народи. Правеха насилствени размествания на населението. Създаваха езиково и религиозно многообразие.

 

В резултат на тези процеси много неща тук са претърпяли промени. Променяни са наименования: Елада за столетия става Ахаия; Източна Мизия става България, Паристрион и пак България; Илирия и Дардания също сменят имената си. Дакия става Влахия, а по-късно (1859 г.) Румъния. Дошли са нови етноси (римляни, славяни, тюрко-българи, кумани, печенези, турци, татари и др.) Настанявали са се нови, непознати в античността религии. Появявали са се и са изчезвали държави (Византия, Склавиния, ханска България, Сърбия, Самуиловата държава, държавата на Асен и Петър и техните наследници, Латинската империя, държавата на Комнените в Епир, Солунското кралство, Босненската държава, държавните формирования на македонските и албански феодали, държавата на Вукашините, на Добротич, Костадиновото княжество, държавата на Скендербег и др.). Те са оставили етнически (ромеи, трибали, славяни, сърби, българи, власи и др.) и географски наименования, спомени в историческото съзнание на балканските народи. Появили са се нови етноси, етнически наименования и етнически групи - албанците, власите, помаците, торбешите, цинцарите (арумъните), каракачаните, циганите, елинофонните мюсюлмани (валаоде), гагаузите, босненските мюсюлмани, саксите (сасите) и др. (Под понятието албанци са обединени гегите и тоските. Но те, според някои историци, произхождат от различни племена. Тоските са наследници на античните македонци, а гегите - на илирите). Променени са етнически наименования (тюрко-българите - създателите на средновековна България - днес се наричат турци или гагаузи, в зависимост от изповяданата религия). Станало е преместване на етноси по местоживеене (огнището където възникна сръбската държавност сега е населено с албанци; албанци се заселват в Македония; македонци се преселват в Тракия (през византийско време) и в българското Средногорие и Подбалкана (през турско); българи, македонци и сърби се преселват в Румъния, някогашна Австрия и Русия). Всичко това прави етническата картина тук много сложна. Защото такива важни етнически белези като културата (в най-широк смисъл на думата), езикът и религията, силно са се променили и смесили. По отношение на първия белег може да се говори за балканска култура, която плавно се променя при прeминаване от един географски регион в друг. По отношение на езиците промените са съществени. Според български историци от тюрко-българския език са останали в днешния български език само десетина думи. (Макар, че случаят тук е много особен). Старогръцкият език се различава от днешните гръцки народни говори до такава степен, че трудно се разбира от необразовани гърци. Такова е положението и между латинския и народните говори на македоно-румъните и власите от двете страни на Дунава. Между църковнославянския и простонародните славянски говори разликата е също голяма. При това преходите между славянските говори са плавни от Черно море до Италия. Има по-ясно очертани граници (например между аналитични и синтетични говори, я-това граница и др.), но те не съвпадат нито с границите на географските понятия Хърватия, Далмация, Черна гора, Сърбия, Босна, Македония, България, Тракия, нито пък с границите на днешните държави. И това не е случайно. Новите говори не са се формирали в конкретна славянска държава, за да са характерни само в нейните граници. (В този смисъл аргумента на днешните български шовинисти, че македонците говорят “български” е смехотворен). При това ако някой говори гръцки (респективно, турски, славянски), това съвсем не означава, че във вените му тече елинска (турска, славянска) кръв. Красноречив пример е влашкият език. Цинцарите в Македония, Тесалия и Албания, говорят влашки, но едва ли имат и най-малко общо генетично наследство с власите отвъд Дунава, а още по-малко с келтското племе Walhos, Volcae, от където произлиза името на тази етническа общност. Обособил се е албанският език, чийто словесен фонд е заимствал много от гръцкия, латинския, турския и славянския. В резултат на субстрата и на взаимодействието между балканските езици се е формирал, т. н. днес от специалистите “балкански езиков съюз”, състоящ се от говори с много еднакви граматични белези, към който спадат македонските, северногръцките, албанските, източно сръбските, българските и румънските говори. Няма очертана граница между славянските, гръцките, влашките, албанските и турските говори. Даже в едно и също населено место (в миналото, пък някъде и сега) една махала говори един език, а съседната - друг. Езиците са си взаимодействували и напр. в славянските народни говори думите от турски, гръцки, латински и субстратен произход са повече от тези със славянска етимология.

 

            Аналогична е ситуацията в религиозно отношение. Между мюсюлмани и християни граница няма. От eзическите вярвания на балканските народи са запазени само остатъци в християнската и мюсюлманската религии.

 

            Свободното движение е способствало и за смесване на генетичното наследство на балканските народи. Няма ясно формирани расови типове. Докато значителни части от албанците, епиротите, македонците, сърбите и хърватите спадат към динарския, то сред другите балкански народи преобладават средиземноморския, арменоидния и др. расови типове.

 

            Понятието “нация”, въпреки съществуващите многобройни определения, е много разтегливо. Някои продължават да считат, че принадлежността към дадена нация е въпрос на кръв, на генетично наследство. Други считат, че това е въпрос на самосъзнание. Считаме, че вторите имат по-голямо право. Как иначе да си обясним фактът, че епириотите, които не са едноплеменни с елините, са големи гръцки патриоти. В Гърция даже казват “всеки епириот е юнак патриот” (паса епириотис – левент(д)ис патриотис). Как да си обясним това, че Ригас Фереос - романофонен тесалиец - е гръцки национален герой, Цинцар Марко – романофонен македониц – сръбски национален герой, че много романофонни македонци станаха гърци, българи, сърби, румънци по националност, че славофонни македонци станаха гърци и считат себе си за наследници на Сократ, Солон и т.н. Други станаха българи и вярват, че са наследници на хан Аспарух и, че именно от тогава се е формирал народът към който принадлежат. Славофонни мохамедани (помаци и торбеши) вярват че са турци. Очевидно националното самосъзнание е въпрос на внушение от страна на родители, учители, попове и др. Ако семейство осинови току що родено от друга нация, то като порасне няма да се съмнява, че е от нацията на осиновителите си. Расовите белези и наследствени черти в характера ще останат, но те ще бъдат отдадени на многообразието в дадена нация. Националната принадлежност и по-точно националното самосъзнание на индивида се формира изкуствено, а не е природен белег. Но нациите са продукт на историческото развитие. Тази двойственост прави проблемът за националната принадлежност, особено тук на Балканите, много сложен.

 

            Тази сложна етническа картина създава сериозни проблеми при формирането на нациите и образуването на новите държави тук на Балканите. През хилядолетното общежителство нашите предци са живели и творили заедно и през Възраждането трябваше да се раздели общото наследство. Затова мъчително и трудно беше раждането на националните държавици на територията на Европейска Турция. Създаването на балканските държави стана с намесата на великите сили и рожбите носят белезите на техните интереси. Създадените малки държави не бяха добре исторически дефинирани. Техните ръководители страдаха от комплекс за малоценност. Този комплекс пораждаше в главите им мегаломански идеи за създаване на Велика Гърция, Велика България, Велика Сърбия, а напоследък и на Велика Албания. Бъдещото си величие те виждаха, и виждат, за сметка на Македония, защото, по стечение на историческите обстоятелства, тя и Албания останаха последни в рамките на Отоманската империя..

 

            Знаейки максимата, че “народ без история няма бъдеще”, тези политически водачи направиха и правят всичко възможно да ни лишат, нас македонците, от история. Унищожават или крият археологически находки и документи, говорещи в полза на македонската национална история. Чрез фалшификации присвояват цели периоди от нашето минало. На тази основа, преди 150-200 г., те започнаха да водят чужди на интересите на македонския народ национални пропаганди, за да отрежат корените на националната ни памет, да ни лишат от духовно единство. За целта те включиха най-мощният (по това време) пропаганден апарат - църквата (най-малко един път седмично попът говори пред цялото население.) и ръководеното от нея училище. На пропагандите се поддадоха значителни части от македонското население. Те вече не се чувстваха като принадлежащи към един и същи народ. Макар че нямаха проблем от езиково естество да контактуват, тези части от народа ни престанаха да се разбират помежду си. Нещо повече, започнаха взаимно да се преследват и изтребват. Липсата на македонска държавност пречеше на македонците да се противопоставят на равна основа на чуждите пропаганди. Многобройните опити на македонски патриоти да отстояват националния ни идентитет, да покажат истината за Македония пред света, не даваха необходимия ефект. Те нямаха финансова подкрепа. Гласът им почти не се чуваше. Липсваха мощните, държавно финансирани средства за масова информация.

 

            Деформирайки историческите истини съседските ръководители натовариха с шовинистичен емоционален заряд собствените си народи и части от македонския народ. Създадоха изкривена представа за етногенезиса, историята и желанията на македонците. Използвайки сложната история на Балканския полуостров, избирателно фиксирайки вниманието върху отделни периоди от миналото, с точни, изопачени и фалшифицирани факти, те убеждават собствените си народи и света, че Македония е съответно гръцка, българска, сръбска и т.н. И обикновените хора, чиито искрени чувства уважаваме, им вярват. Защото се спекулира с нещо свято - патриотичното чувство. Обикновеният грък вярва, че Македония е гръцка и винаги е била такава. Българинът вярва, че Македония е неделима част от България и откак свят светува все така е било. А редовия сърбин е убеден, че това е Южна Сърбия, така е било и не бива да бъде другояче. “Подобни националистически идеи от десетилетия сгъстяват атмосферата в кафенета, таверни, кафани и кръчми. Създават доморасли бабаити и насилници”. В резултат на това, през последното столетие, балканските народи на няколко пъти се хващаха гуша за гуша, за да “си вземат” Македония. От тези войни страдаха всички, но най-много пострадаха македонците. Фронтовете, с всичките им жестоки последствия, се водеха на македонска земя. Нарушено беше геополитическото, етническото и икономическото единство на нашия народ. Когато към края на Втората световна война на част от територията на Македония се създаде Македонска република и македонците получиха възможност да бранят историческото си наследство, то на нашите съседи не им остана нищо друго освен да твърдят, че македонските историци им отнемат миналото. Докато по-рано съседите ни спореха помежду си за нашата родина и взаимно се обвиняваха във фалшификация на историческата истина за Македония, сега всички те се нахвърлиха върху македонските историци и ги обвиняват в фалшификации. Разбира се, понеже делим трудно делимото, то във всички балкански истории има неистини.

 

Дали в българската история всичко е коректно?

 

            В българската история, така както се поднася за изучаване в училищата, погледната критично, има много неистини и полуистини. Действителната българска история съвсем не е гердан от победоносни битки и патриотични дела на населението на тази земя в името на България, нито пък писаното от българските историци е еталон за честно и безкористно интерпретиране на историческите факти. Ако македонските и други комшийски историци си поставят за цел да издадат книги озаглавени “Х-те лъжи на българщината”, не биха били особено затруднени. Това може да бъде показано с няколко примера.

 

            Лъжа първа: Славяно-българското братство и федерирането между тюрко-българите водени от Аспарух (Испер) и седемте славянски племена. Българските историци искат да ни внушат, че в основата на средновековната Българска държава лежи доброволен съюз между славяни и тюрко-българи. Като чете човек български писания, за това, как се съюзили наричаните днес “прабългари” със славяните, как в онези жестоки времена се установили братски отношения помежду им (племена коренно различни в езиково отношение, по физически облик и религиозни вярвания), очите му се насълзяват от умиление. Но това тюрко-славянско братство не се потвърждава от исторически факти. В хрониката на патриарх Никифор пише, че “Те (българите) покорили славяните”, а в хрониката на Теофан Изповедник, че покорените седем славянски племена били принудени да плащат на българите данък [Виж. ГИБИ, Т.III. С., 1960, с. 297 и 264]. Йоан Екзарх нарича българските боляри и управляващи “насилници славянски”. Киевски летописец също пише: “...рекоми Българе и седоша по Дунаеви, и насильницы словеном быша” [Державин, Н.С. История на България. Том І, с.213]. Не е известно също славяни да са заемали отговорни постове в управлението на Първата българска държава. Тюрко-българите са самовластни господари. На това мнение е и академик Б. Ристовски, който пише, че от сериозните исторически извори не се потвърждава наличието на съюз между “турано-българите” и славяните [Ристовски, Б. Македониjа и македонската нациjа. Скопjе, 1995]. Но ако сериозните извори не потвърждават наличието на такъв съюз, то потвърждават, че славянските племена Ободрити и Браничевци (населяващи Тимошко), по времето на хан Омуртаг, се обърнали към владетеля на Франкската държава Людовик Благочестиви с молба да ги приеме под своята власт, за да не са под българско робство. [Виж. И. Снегаров. Християнството в България преди покръстването на княза Бориса. С., Годишник на Духовната академия, 1956, с.218]. А ето и един български документ от онова време: “Хан Омуртаг преведе войската си срещу гърците и славяните, за да свали от трона гръцкия император, ... да смаже славяните и те да не могат да се освестят докато го има слънцето и тече река Тича” [Бешевлиев, Веселин. Към прабългарските надписи. София, Печатница “Художник”, 1927]. Как ви хармонира читателю, установеното славяно-българско братство с надписа на хан Омуртаг? Как ви се струват твърдения в учебниците по история за българските училища, като това: “България първата славянска държава”? Могат да се приведат и други факти потвърждаващи робското положение на славяните в Първата българска държава. При една кървава разправа, около 763 г., между тюрко-българските властващи родове, много славяни (според патриарх Никофор 208,000) напускат българската държава и с позволението на Константин V Копроним, се заселват в м. Азия, областта Витания, около р.Артана [Ташкавски, Драган. Кон етногенезата на македонскиот народ, Скорjе,1973, с.37-38].

 

            Разглежданата фалшификация не е самоцелна. На базата на нея по-нататък българските историци ще считат за българи, както славяните в източна Сърбия, Албания, Македония, Гърция, Тракия, Мала Азия и т.н., така и гагаузите в Молдова и наследниците на тюрко-татарските заселници около Волга. Мислещият човек може да се удивлява на твърдението, че покрай Волга живеят 20 милиона българи, но в днешна България има учени, които тава го твърдят. Съпостъвете кое да е определение за нация, със ситуацията България, български народ и татарите край Волга, като език, обичаи, физически облик, обща територия и т.н. и нормалният човек едва ли ще намери много общи белези, формиращи нацията. Това не пречи на бившия български президент Ж. Желев да защитава пред руските власти българите край Волга и да се ядосва, че руските власти ги считат за татари [Желев, Ж. В голямата политика, 1998]. Разбира се ние се отнасяме с уважение към националните чувства на татарите към Волга и щом те се чувстват българи нека бъдат такива.

 

            Но не е само това. “Славизирайки” тюрко-българите българските историци ще представят завоеванията на тюркските ханове като стремеж за обединяване на българското племе(?!), макар че фактите говорят друго. Хан Крум победил византийския император Никифор през 811 г. и завоювал земи на юг от Стара планина. Същата година “хан Крум опустошил Северна Македония и отвел много славяни и гърци в робство” [Энциклопедический словарь Брокгауз - Ефрон. Т.ХVIII. С. Петербург, 1896, с.416. Цит. по К. Георгиев, Филетизъм или проклятие, София, 1995].

 

            Във връзка с казаното до тук трябва да споменем още едно хитруване в българската история – избягва се да се говори върху въпроса какво е станало със старото население на север от Стара планина. Това население - власите - преди това е било романизирано и гърцизирано и негови представители живеят и до днес по тези места. Никой не говори как това население беше денационализирано в по-ново време. Как насилствено са рязани, от българските власти, дългите ризи, които те носеха като национален белег. Как им сменяха имената в официалните документи (Флориан ставаше Цветан и т.н.)

 

            Лъжа втора: Хомогенизирането на тюрко-българите и славяните като един народ. В ново време българските историци сътвориха мита за славизация на тюрко-българите, но това не отговаря изцяло на историческата истина. Техни наследници най-вероятно са гагаузите и турците (гаджали, казълбаши и тези от Тузлука) в Североизточна България, без да се отрича известна славизация на тюрки и тюркизация на славяни. Ако човек погледне етнографската карта на Лежан от 1861 г., не може да не му направи впечатление, че цялата територия от устието на Дунав до Русе и на юг до Бургас, т.е. там където се настаниха тюрко-българите през 7 в., е дадена като плътно населена с турци. Първото официално преброяване на населението на България през 1880 г. показва, че в тези региони турски говорещото население е преобладаващо, а имало и места, където славофонно население въобще нямало. Ето данните от това преброяване: турското население в Шуменска околия е 70%; в Ески Джумайска – 76%; в Осман Пазарска (Търговишка) – 87; в Ал. Кандарска – 90; в Курт Бунарска – 94%; в Новопазарска – 71%; в Ново Селска – 75%; в Преславска – 59%; Тутраканска – 66%; в Добричка – 64%; Провадийска – 75%; Поповска – 70%; в Разградска – 69%; Силистренска – 57% и т.н. Тук не са отчетени гагаузите-християни. Като такива, при преброяването, са се декларирали 20,000 човека. Освен това преброяването е станало след Руско-турската война от 1877-78г., когато вълни от турско население се изсели към Цариград и Мала Азия. Ще отбележим още, че след Руско-турската война от 1828 г. голяма маса гагаузи напускат тези крайща, след изтеглянето на руските войски и се заселват в Бесарабия, Украйна,Узбекистан. Трудно би могло да се намери друго обяснение за такова масово заселване на турци, само в този ъгъл на Балканите. В българската историческа литература можете да намерите “обяснения” на този феномен. Един твърди, че това са турци заселени там от Византия и даже не се съобразява, че в посочения от него период, там е Калоянова България и византийските власти не могат да заселват свои пленници. Други пък твърдят, че това са турци заселени по време на отоманското владичество. Когато трябва да обяснят как са се появили гагаузите (говорещи турски, но изповядващи православното християнство) по тези земи, те казват, че това са турци приели християнството. Тези автори съвсем не са наясно, че ако някои мюсюлманин възприеме християнството, то в съответствие с мюсюлманската традиция главата на семейството се убива, а жената и децата се продават в робство.

 

            Иречек мисли, че гагаузите са потомци на куманите. Туркологът Д. Гаджалов, на базата на лингвистични проучвания, счита, че турците и гагаузите са турци, тъй като няма съществена разлика между техния говор и този на турците от Турция. Това твърдение обаче беше отхвърлено от руски турколози (Н.К.Димитриев, Н.А.Баскаков, Л.А.Покровская и др.).

 

            Българските историци и етнолози от девет дерета вода докарват за да докажат, че гагаузите и турците в Североизточна България не са потомци на тюрко-българите, защото последните са славизирани. Хубаво, но къде са отишли славизираните тюрко-българи от тези места? Как на тяхно место се заселиха турците? Защо, живелият 9 години в Провадия през ХVІ в., добровничанин П. Гьоргич счита тамошните турци за остатъци от Аспаруховите българи? Защо сред гаджалите Шкорпил намери предания, че са дошли от другата страна на Дунав, от Русия и превзели Добруджа, Делиорман и Шуменското поле и владели този регион дълго време; след това дошли гърците, а по тях турците. Между тях се предава, че построили крепостта Абоба и докарали течаща вода с водопровод? (Д.Ташковски, Кон етногенезата…, с.80). Господа това са факти от историческото съзнание на този народ!

 

            Има и български автори, които с научни аргументи защитават тезата за прабългарския произход на турците и гагаузите в посочения по-горе регион. (Виж. Страшимир Димитров. Някои проблеми на етническите и ислямизационно-асимилаторските процеси в българските земи през ХV-ХVІІІ в. Тази статия е включена в издаден от БАН труд “Проблеми на развитието на българската народност и нация, София, издателство на БАН, 1988). В България винаги е имало поддържиници на това мнение. През турско такива са д-р Чомаков, Г. Кръстевич, И. Касабов, големият реформатор Митхад Паша. На тази база някои от тях искат съвместна турско-българска държава. По-късно тази идея се споделя от автори, като братя Шкорпил, Л. Милетич, П. Оджаклиев, Г. Занетов, Н. Начов и др.

 

            Лъжа трета: Цар Борис І покръсти македонските славяни.

 

            Още с идването на славяните до границата на Византия християнството прониква сред тях “посредством напусналите военната ромейска служба наемни войници славяне, както и чрез завърналите се пленници, що били прекарали повече време като християне във Византия. Надгробният каменен надпис на славянина Хилбуда (починал 534), войвода при Юстинияна, показва, че покойният, убит от съотечествениците си на Дунава, е бил християнин, раб Божи” [Иванов, Йордан. Северна Македония. Исторически издирвания. 1906, с.61]. Християнизирането на славяните посредством военната служба продължило и след заселването им на Балканите. По времето на Юстиниан II Риномет (685-711 г.) в императорската войска имало над 30,000 славяни. Попаднали сред войници-християни и византийска градска среда, те възприемали християнството. Завръщайки се по родните места, ставали негови проповедници [Динков, К. История на Българската църква (Четива). Редакция “Духовно възраждане”. Враца, с.26].

 

            Припомняме, че сам апостол Павел покръсти първите християни в Македония. Заселвайки се в християнска страна славяните попаднали под мощното влияние на старите християнски центрове Солун, Филипи, Бер, Охрид, Никополис, Скопие и др. Сред новите заселници вероятно са изпращани и нарочни проповедници. Основание за подобно предположение ни дава т.н. “Солунска легенда”, според която проповедникът Кирил от Кападокия заминал за Щипско, за да проповяда християнството. Освен това Константин Багренородни съобщава, че император Ираклии (610-641 г.) изпратил сред сърбите свещеници от Рим [История Югославии. Под ред. А.Г.Бокащенина, Москва, Издательство Академии наук СССР, 1963, с.63]. “Славянските колонисти трябвало лека-полека да приемат религията на своите съседи християне, всред които живеели; пък от друга страна, при строгите заповеди на Юстинияна против неверниците и еретиците, немислима била друга вяра пред християнската. Право е, казва императорът в своя кодекс, да се отнемат земните блага на тези, които не почитат истиннаго Бога” [Иванов, Йордан, цит. дело]. Християнизацията не е резултат само на духовния натиск над славяните, тя се дължи и на стремежа им към привилигированото положение на християните в страната. Да си християнин тогава е аналогично да си член на управляваща партия днес. Християнинът е стопроцентов ромей. Не бива да се пренебрегва и привлекателността на много по-високия културен уровен на християните, пищните им, наситени с рафинирана символика, религиозни обряди. А езическата религия на славяните нямала развит култ [Динков, К. История на Българската църква (Четива). Редакция “Духовно възраждане”. Враца, с.26].

 

            Лъжа четвърта: Кирил и Методи били българи. В българската историческа литература ще намерите, че даже Горазд бил българин, макар че той е роден във Великоморавия. А писателят Слав Караславов написа разказ в който пише, че на Методи му умирали децата защото воювал срещу своите братя българите. Тук няма да се спираме подоробно на тази лъжа тъй като тя се разглежда и по-долу.

 

Лъжа пета: Ние премахнахме догмата за триезичието. Има се предвид догмата, че Свещеното писание може да се пише и чете само на еврейски, гръцки и латински. Та, внушава ни се, че тази догма била отстранена от Първото българско царство. Това можете да го прочетете писано в български книги, вестници, списания. По телевизията ще излезе мастит професор да ви го “обясни” как е станало. Ето фактите. Византия не се е придържала към тази догма. Византийците са спомогнали Библията да се преведе на арменски, коптски и т.н.

 

През 862 г. великоморавският княз Ростислав изпраща делегация, начело със сина си Светополк, при Византийския император Михаил ІІІ и патриарх Фотий, за да иска помощ срещу германо-българския съюз (сключен същата година) и за организиране на богослужение на славянски език в Моравската църква, където служели главно немски свещеници. За византийските управляващи това е изгодно и те изпращат Кирил и Методи, заедно с техни ученици да въведат богослужение на славянски. Братята се захващат за работа. В църквите на Великоморавия започва служене на славянски. От това са недоволни немските свещеници. Те обвиняват Кирил и Методи пред папата, че изневеряват на християнското учение, като го проповядват на не “свещен” език. За свещени, от тях, са считани еврейски, гръцки и латински. Папа Адриан ІІ ги повиква в Рим, за да обяснят учението си. Те отиват, обясняват и Адриан ІІ одобрява тяхното учение. Ако тук се вижда някъде българско участие, то е в антиморавския съюз с германците, но не и в премахването на цитираната догма.

 

Лъжа шеста: В 971 г. Византия заграби български земи. Ако навсякъде мерят с един и същи аршин, българските историци е разумно да си зададат въпроса: Кои земи е заграбила Византия? Та тези земи бяха византийски (290 г.) преди да станат тюрко-български и правилно е да се казва: Византия възвърна суверенитета си на свои по-раншни територии. Турците владяха 500 години българските земи. Българският народ беше забравил, че е имал държава и българите се срамуваха да се нарекат българи [Вж. Обръщението на Паисий “О, неразумни поради что се срамиш …”] и същите историци пишат, че българите си освободили земите. Припомняме, че преди освобождението на България, считащите се за турци на нейна територия са повече от считащите се за българи [вж. Грачев, В. П. (АН СССР). Балканские владения Османской империи на рубеже ХVIII-ХIХ вв. М., Наука,1990, с.9] (Нашето мнение е, че дадена земя е на този, който се е родил там. Завоеватели са само това поколение, което я завоюва с оръжие. Техните наследници не носят вина.)

 

Лъжа седма: Българската църква запази българщината през вековете. Когато България е под робство, такава църква няма, а именно тогава тя е нужна да пази българщината. Така е и когато пада под византийско и под турско робство. И в двата случая Българската патриаршия престава да съществува. По-скоро може да се твърди, че създадената (1870) г., с усилията на Русия, Българска екзархия създаде българския народ. Защото дългогодишния френски консул в Солун Г. Кузинери твърди: “Българите държат да се наричат гърци...” [Вж. Стоян Новаковиh. Балканска питаньа.1886-1905. Београд, 1906]. Руският историк от миналия век Г. Голубинский пише: “Историята на българския народ... от времето на турското иго представлява... тъжна история на ревностните усилия на така наречената висша част на този народ (тази част, която в по-просветените страни се нарича интелигенция) да отхвърли от себе си станалата празна дума българска националност и да придобие гръцка националност, или другояче казано да прероди себе си в гърци. Не можем да кажем бързо или бавно е вървяло това прераждане, но... към 30-те години на настоящото столетие (19 в.), то е било цялостно. ... Не останал буквално нито един българин, който би искал да съзнае и признава себе си за българин, а не за елин и който би желал да говори и да се моли на своя роден език, а не на гръцки” [Георгиев, Коста. Филетизъм или проклятие, София, 1995, с.50-51]. Това се признава и от български автори. В. Друмев пише: “И взехме ние да се учим на гръцки, да говорим по гръцки, да наричаме себе си гърци. И досега има между нас почитани българи, които се гърчеят, които хортуват... на гръцки, които мразят българите”.

 

Лъжа осма: Здравите корени на българщината. Как да си обясним тези здрави корени на българщината, когато Паисий ни казва, че българите са се срамували да се наричат българи? А това явление, както беше показано малко по-напред, се потвърждава и от други автори. Как да си обясним факта, че българският народ в миналото е пазил костите (мощите) на един сръбски крал завоевател на български земи, че му е построил храм в центъра на днешната си столица и го е нарекъл “Свети Крал”? Зная, че българските историци ще намерят отговор в духа, че са пазили мощите на един християнски владетел. Но ако това е така, защо в ново време името на споменатия храм беше сменено на “Света Неделя” и защо толкова малко хора в София и България знаят чии мощи се пазят в храма.

 

Можем да подчертаем също почитта, която българите в миналото са изпитвали към Св. Константин и Елена, владетели на омразната, според днешните историци, Византия.

 

Все в тази връзка, да си зададем още въпроса: защо в миналото в българския фолклор имаше толкова много песни, приказки и легенди за Крали Марко, а почти нищо за българските царе. Разбира се има една песен: “Откога са мила моя майко …”, но вероятно знаете, че тя е спорна. Защото в Македония, тя е пята, а в Егейска Македония и сега се пее, за Александър Велики.

 

            Лъжа девета: Родопските славофонни мохамедани най-чистите българи, съхранили българските си черти във физическия си облик и езика.

 

Питаме се кога родопското население стана българско? Средновековната българска държава, през преобладаващата част от своето съществуване, владееше земите на север от Стара планина и на север от Дунава, както и земите на днешна Сърбия. Ако тогава е формиран българският народ, защо румънците и сърбите не са българи, а българи се оказаха родопските славофонни мюсюлмани, които са били столетия в пределите на Византия и едва ли се събират няколко десетилетия в рамките на средновековната българската държава? При това духовния (асимилационния) потенциал на Византия е несравним с този на България. Да припомня също, че именно тях хан Омуртаг искаше “да смаже славяните и те да не могат да се освестят докато го има слънцето и тече река Тича”. А в ново време те станаха най-чисти българи?! Те просто са запазили славянските си белези, както по време на Византийската, така и по време на Отоманската империя.

 

            Във връзка със славофонните мюсюлмани в български исторически писания битува още една лъжа. Когато българските шовинисти искат да докажат, че славофонните мюсюлмани са били християни показват, че по тези места по-рано е имало християнски черкви. В гр. Якоруда показват разкопките на храм от 6 в. Когато обаче българските историци искат да докажат, че македонците са българи, твърдят, че населението в Македония е покръстено по времето на княз Борис. А както се знае княз Борис е покръствал през 9 в., т.е. пишещите не се съобразяват, че от тези две твърдения едното не може да бъде вярно.

 

Лъжа десета: Насилственото потурчване на славофонните мюсюлмани на територията на днешна България. Можем да считаме за насилствено потурчени еничерите, както и пленяваните християни, които са се потурчвали за да се освободят от пленничество. Тези мюсюлмани обаче не са в Родопите или в Ловешко. Може да е упражнявано насилие от страна на потурчените спрямо християните, но основната част са се потурчили заради привилегии, или от омраза към радикалното християнството от християни сектанти, като богомили, павликяни и др.

 

В ново време в България много македонци, македоно-румъни, власи, помаци и даже турци и гърци се побългариха заради привилегии. Но вие да виждате някъде да пише в българската историческа литература, че тези хора са станали насила българи? Нещо повече. По време на Втората световна война между фашистка Германия и нейния съюзник България има спогодба, пленените от германците, като югославски и гръцки войници, македонци, ако се декларират като българи да бъдат освобождавани от плен. Днес това не само, че не се осъжда в България като насилие над македонците, но шовинисти го използват като доказателство, че македонците винаги са се чувствали българи! Мюсюлманизиралите се турски пленници са потурчени насила, а македонците, немски пленници, деклариралите се като българи “свободно” са изявили своята национална принадлежност?! Наука чоджум! Академична наука!?

 

Лъжа единайсета: Тежкото положение на българския народ под византийско и турско робство. При всяка власт и при всяка държава някои са благоденствали, а други са потискани. Така е било във Византия, в Османската империя, в България. Ако в средновековна България е било така добре как да си обясним, че само през 924 г., при управлението на Симеон І, 25,000 човека са напуснали България и са избягали във Византия? Споменахме за други 208,000 славяни-бежанци от България. В Османската империя за периода от 1453 до 1617 г. от 47 велики везири 30 били помохамеданчени християни или от помохамеданчени семейства, 13 били мохамедани, но не от турския етнос и само 4 били с турски произход. Да си християнин във Византия и мюсюлманин в Отоманската империя е било равносилно да се член на БКП в тоталитарно време. Даже нещо повече. В България през комунистическо време около една четвърт от населението бяха мохамедани (турци, славофонни мюсюлмани и роми-мюсюлмани). Някои от тях бяха членове на БКП. Би следвало всеки четвърти министър-председател, министър, генерал и т.н. да бъде мюсюлманин. Я ми покажете поне един. Такова е положението и днес. В това отношение Византия и султанска Турция са били по-демократични. По-различно е положението с македонците и власите. Представители от тези малцинства ако се българеят могат да получат постове във властта. Примери могат да се дадат много. България имаше един главен прокурор от известна македонска фамилия, който, ако не беше се българеел едва ли биха го поставили на този пост. През комунистическо време имаше македонци министри и министър-председатели, но никой от тях не защитаваше македонската кауза. Имаше случай, когато в зависимост от това каква е политиката на БКП в момента по македонския въпрос, един и същи човек от македонец ставаше българин и обратно. Но имаше македонци, които държаха на своята националност и при смяна на политиката по македонския въпрос, всички те бяха снети от партийни и административни постове. А някои отидоха по затворите заради македонската си националност. Примери колкото искате. А тези, които искат нека проверят, днес, в “демократична” България, каква част от членовете и симпатизантите на ОМО “Илинден” са безработни.

 

Има и исторически документи, които показват, че българите са живеели добре при султана. Както ще видим по-долу, те изпращат поздравителен адрес подписан от много българи, с който искат да си останат под властта на султана.

 

            Лъжа дванайсета: Възрожденският патриотизъм, възрожденска самоотверженост, възрожденска чистота на помислите. Тези епитети се отнасят към водачите на българското възраждане. Много от тях в действителност го заслужават. Но една значителна част от българските възрожденци са със съмнителни човешки достойнства. Да вземем Петко Славейков. Я разкажете на българските ученици, че католическата пропаганда, поддържана от Австрия, Франция и полските емигранти в Турция, регистрира значителни успехи през периода 1860/61 г. Българинът Йосиф Соколски, е ръкоположен (2.04.1861 г.) от папата за Български епископ и Папски наместник. Всички неприятели на Русия (поляци, западноевропейци, турци) се радвали, че славяните в Турция стават католици и Русия ще изгуби своето влияние сред тях. По ходатайство на Чайковски (Садък паша) в Цариград и княз Чарторийски в Париж (и двамата поляци-емигранти, участници в борбите на полския народ срещу руското робство), Наполеон III подарил на новата църква 10 златни и 10 сребърни потири. Русите виждат, че губят позиция на Балканите. Тогава по поръчение на руския посланик в Цариград Лобанов-Ростовски, Славейков, стар познат на Соколски, отива при него и го излъгва, че целият български народ приема унията и го избират за Патриарх. За целта 30 души представители са дошли от България. Чакат го събрани в Боюк-дере. Соколски само трябва да си вземе грамотата от папата и берата от султана, за да се прочетат на събранието. Той ги взема. Качват го на лодка, приготвена от руското посолство. Вместо в Боюк-дере, тя го закарва на руски параход, приготвен от Найден Геров, руски консул в Пловдив и други българи, руски възпитаници (по-точно агенти на руския царизъм) и български възрожденци. Соколски е откаран и задържан насила в Одеса (6 юни, 1861 г.). Това стреснало българските унияти и те се отказали от католицизма. Обяснете на учениците, че ако българските възрожденци Славейков, Н. Геров и др. не бяха направили това, днес българите щеше да са свързани повече със Западна Европа отколкото с Русия и България нямаше да е на това дередже. Тогава ще видите авторитета на тези възрожденци в очите на днешната младеж.

 

            А какво да кажем за подписите събрани от българските възрожденци: д-р Чомаков, Н. Михаиловски, Доростолско-Червенския митрополит Григорий и др. и изпратени като “адрес” до Султана, че са против решението на Цариградската конференция (1876 г.), на която било решено да се даде свобода на християнското население на Балканите на изток от Сърбия. В този адрес те заявяват, че са доволни от турското управление и не признават решението на конференцията.

 

            Лъжа тринайсета: “200,000 руски войници паднаха за освобождението на България”. Отдавайки заслужена почит на падналите руски войници, трябва да отбележим, че жертвите не са 200,000, и че са паднали за руските имперски интереси. Цялата руска армия воюваща на Балканския полуостров не е наброявала 200,000 души. По някакъв повод го казал Васил Коларов и историците го повтаряха до безкрай.

 

            Лъжа четиринайсета: Българският народ (респективно българските власти, цар Борис ІІІ, Тодор Живков, българските комунисти и т.н.) спаси(ха) евреите в България по време на Втората световна война. Най-после тези полуистини и чисти лъжи бяха правилно представени пред света, благодарение на усилията на останалите живи македонски евреи и техни наследници, които не можаха да търпят паметна плоча на царя-убиец на техните близки, да бъде в Ерусалим. България може да се гордее с позицията на Св.Синод и владиците (най-вече на Кирил Пловдивски), на Пешев, но не и с тази на царя. Той е бил на друго мнение. Ето какво пише в дневника на Б. Филов: “Царят направи много хубаво подробно изложение по еврейския въпрос, като изтъкна, че той не е само наш, но и общоевропейски… Изобщо по еврейския въпрос ние бяхме в настъпление и владиците трябваше да се защитават”. Царят обяснил “на светите отци какви пакости нанася спекулативният дух на световното еврейство на човечеството изобщо” [Йовков, Иван. Хроника на едно царуване. Университетско издателство “Климент Охридски”, 1991, стр.337]. Трябва да отбележим още, че българските евреи бяха нищожна част (само 48,000) от 11-те милиона европейски евреи и Хитлер не започна с тях. Германските власти и по-специално Външното министерство на Райха нарежда чак на 16 октомври 1942 г. на своята легация в София да задвижи работата по еврейския въпрос. Започва подготовката за транспортиране на българските евреи. През първия етап да се транспортират евреите от Македония. Те (11,343 души) са депортирани на 11 март 1943 г. До този момент има само отделни изказвания от страна на някои политици и общественици срещу депортирането. Никакви по-организирани протести няма. Нещо повече. Битолските евреи, изплашени от ширещите се слухове за тяхното депортиране, отиват при българския владика Филарет да го молят за защита. Владиката тържествено им обещава, че няма да позволи нищо да им се случи. Той гарантира това. Делегацията излиза развеселена. В 2 часа, същата нощ, градът е блокиран и на сутринта над 3000 битолски евреи са закарани на ж.п. гарата и депортирани. Няколко стотин млади евреи се готвели за бягство, но успокоени от владиката останали в града, за да намерят смъртта си в лагера “Треблинка”.

 

Ще припомним, че: през ноември 1942 г. корпусът на фелдмаршал Ромел е разгромен от британците край ж.п. гара Ел Алмейн; през януари 1943 г. Чърчил и Рузвелт на среща в Казабланка решават да се отвори втори фронт в Европа, който ако е на Балканите, то България ще се окаже в центъра на военните действия и ще се повторят резултатите от Първата световна война; на тази среща Чърчил заявява, че поведението на неприятелските страни към техните еврейски малцинства ще се има предвид, когато се определя съдбата на неприятелите [Абрамович, Арон. Спасяването на българските евреи и цар Борис ІІІ. Сп. Международни отношения, бр.6, 2000, стр.99-114]; на 2 февруари 1943 г. Червената армия пленява над 300,000 немски бойци, начело с фелдмаршал Паулус край Сталинград. Това е решителна победа и много хора вече не вярват в непобедимостта на немската армия. Отгласи от цитираните събития достигат и до България и много българи започват да мислят какво ще стане с тях и България след края на войната. Това личи и от изложението на софийския митрополит Стефан, прочетено пред Св.Синод на 02.04.1943 г.: “Ако Църквата не се намеси да защити тия нещастни люде (евреите, б.м.) … един ден добродушният ни народ ще изпитва срам, а може би и други несгоди”. [Йовков, Иван, цит. дело].

 

            Сваляме шапка, в знак на почит, пред онези българи, като пловдивския митрополит Кирил, Пешев и др., които от чисто човешки подбуди, застанаха на страната на евреите. Така те забавиха депортирането, което се оказа спасяващо за българските евреи.

 

            Ще завършим тази лажа с думите на българския публицист Димитри Иванов: “… Нали все някой е спасил бългаските евреи! Кой?… Нито народът (никой не го питаше, както и сега), нито парламентаристите, нито църквата, макар че имат заслуга. Спаси ги големият страх на царя и царедворците. След Сталинградската битка … те видяха накъде вървят нещата и се уплашиха. Евреите трябва да издигнат паметник на страха …” [цит. по Арон Абрамович, Скици из битието на Кобургите].

 

            Лъжа петнайсета: Българските партизани, подпомогнати от Червената армия, събориха старата власт и установиха народно-демократична власт в България. Деветосептемврийското антифашистко народно въстание събаря монархо-фашистката диктатура и установява народно-демократична власт. Такива неща се пишеха в недалечно минало в българската историческа литература. В тези твърдения истината е толкова малко и лъжата толкова много, но никой от българските историци, в това число и радетелят за историческата истина Б. Димитров, не само, че не ги опровергаваха, но ревностно поддържаха тези лъжи. Мога да дам примери, че редица партизански отряди слизат по градовете на втория или третия ден, след като вече властта е в ръцете на Отечествения фронт.

 

            Тази лъжа, след свалянето на тоталитарната власт, вече не се пише в учебниците по история, но това показва нездравите основи на българската историческа наука, която се променя в зависимост от това кой е на власт. Същите професори, получили научните си звания и степени в тоталитарна България, сега пишат точно обратно. Може ли да се каже къде е истината?

 

            Погледнете критично българските учебници по история и вие ще видите многобройни некоректни твърдения. Ето някои оспорими факти: “Родолюбивите боляри, братята Асен и Петър, оглавили въстанието на българите през 1185 г.” В същото време, братът на тези родолюбиви българи, цар Калоян, пише на Римския папа: “Аз произхождам от стар романски род”.

 

            А какво да кажем, че само допреди 12-15 години мастити български професори “аргументирано доказваха”, че турците в цяла днешна България са си българи. На базата на тези “доказателства”,  беше организиран “възродителен процес” и възвърнати българските имена на турците в България.

 

            Чисти лъжи, басни, измислици, полуистини има много. Съмнително е преданието, което учителите разказват на учениците по “Родинознание”, че Кубрат събрал синовете си и ги накарал да счупят сноп пръчки…, защото това е старо източно предание и се среща в историческото наследство и на други народи. Още повече, че Кубрат не ни показва пример на мъдър политик, който приживе да определи свой наследник, та държавата му да остане цяла и да се разраства. Писания от рода на това, че Алфоносо д’Охеда е българин, че Наполеон Бонапарт има български корен, че Христос, на кръста, говорел на български и други подобни оставяме без коментар. На много места се говори, че в България е направено нещо за първи път. Въстанието на Иваило, според някои е първото антифеодално въстание, Септемврийското въстание 1923 г. беше до неотдавна, според българските историци, първото антифашистко въстание. Сега вече не е антифашистко, защото в България нямало фашизъм. Онази власт прати евреите от Македония в концентрационни лагери, както и Хитлер. Имаше подобни закони, напр. ЗЗД, както Хитлер. Съюзници й бяха Хитлер и Мусолини, но тя за част от днешните историци не е фашистка.

 

            Тук му е местото да се каже, че народите имат нужда от митовете, които историята създава. Изтъквайки горните неточности и изопачавания в българската история, нашата цел е само да покажем, че българските историци не са света вода ненапита, че не са били безкористни при писането на собствената си история. Докато митовете не пречат на други народи те са полезни, защото създават национално самочувствие. А балканските народи, в това число и българският, имат нужда от него. Ние, македонците, много искаме да подчертаваме достойнствата на българския народ, които той, както и другите балкански народи, притежава. Да славим неговите национални герои. Искаме да насаждаме взаимно уважение между балканските народи. Но кажете как, когато от страна на съседските ни историци, с незначителни изключения, върху милеещите за Македония македонци се излива само помия.

 

            Липсата на възможност за експериментална проверка и затруднената логична и документална проверка на някои исторически твърдения, създават основа за спорове. Тези спорове, ако не се водят толерантно, с уважение към опонента, носят само вреди и омрази.

           

Относно “лъжите” на македонизма

 

            Да започнем с десетте лъжи на македонизма според Б. Димитров.

 

            “Лъжа първа: Съвременна Македония и македонския народ – наследници на антична Македония и античните македонци.

            Историческата наука отдавна е установила, че античните македонци са племе от гръцката етническа общност, чиято територия е била до ІV в пр. Хр. в днешна Северна Гърция. Във Вардарска Македония са живели траки и илири. Държавицата им е с монархическа форма на управление, а владетелите и аристокрацията им с гръцки имена …”. Ето това твърди маститият историк, категорично, с апломб, така както му подхожда на дипломите, на научните звания и степени. Такива категорични твърдения, ако човек ги чуе от неук шовинист в селска кръчма може и да ги прости.

 

            Във Вардарска Македония никога не са живели траки. Там са живели старите македонци в южната част и пеоните в северната й част. Има историци, които считат, че илирите, пеоните, дарданите, траките и македоните са били родствени племена.

 

            Македонските историци бяха под влияние на панславизма, в югославския му вариант, и никъде, в историята за широката читателска публика, не се твърди, че днешните македонци са потомци на античните. Напротив, пише, че от античните македонци е останало само името, а днешните македонци са наследници на славяните, заселили се там през ранното Средновековие. Друг е въпросът дали това е пълната историческа истина. Правейки преглед на македонската историография немският историк Stefan Troebst пише, че македонските историци “считат за първа изразна форма на македонската държавност … Самоиловата държавност” (Stefan Troebst. Die bulgarisch-jugoslawische Kontroverse um Makedonien 1967-1982. Südost-Institut, München-Oldenbourg,1983)

 

            Твърдението “историческата наука отдавна е установила, че античните македонци са гръцко племе”, също не издържа критика. В действителност по този въпрос има уважавани историци, които твърдят, че античните македонци са народ различен от елините, и други, които твърдят, че македонците са елини. Измежду първите има много уважавани български историци, лингвисти и други интелектуалци. Можем да споменем имената на Гаврил Кацаров, Йордан Иванов, В. Бешевлиев, Иван Богданов и др. Много са чуждестранните историци и лингвисти, които защитават това мнение, като К.О.Мюлер, J. Kaerst, W. Fellmannn, E. Borza, E. Badian, P. Green, A.B. Bosworth, M. Grant, F.A. Reed, D.G. Hogarth, P. Jouguet и др. От езиковедите особено много тежи мнението на големия немски славист Макс Фасмер. Аргументирано тази теза се защитава от проф. Наде Проева.

 

Най-ревностни привърженици на елинския произход на античните македонци са гръцките историци. Един от най-аргументираните защитници на това мнение в миналото е Г.Н. Хадзидакис. Той използва за доказателствата си легендите, достоверни исторически факти и езиковедски аргументи. Но неговите твърдения бяха аргументирано опровергани и от цитираните по-горе български историци Г.Кацаров и В.Бешевлиев. Има и чуждестранни учени защитници на  тезата за еленския произход на македонците, като най-често това са приятели на Гърция. А като знаем балканските нрави, можем да очакваме, че някои от тях са били и материално заинтересовани за да подкрепят гръцките претенции към историческото наследство на античните македонци.

 

Но да погледнем по-отблизо историческите факти.

 

            За произхода на населението на Балканския полуостров съществуват различни теории. Според една от тях това население е дошло от север на няколко вълни през II и I хил. пр. Хр. и изтласкало старите жители оттук. Според друга - населението е тук още от времето на неолита - VII-V хил. пр. Хр. Третата теория счита, че населението се е получило от смесването на старото тукашно население и дошли през II-то и I-то хил. пр. Хр. племена. В края на II-то и началото на I-то хил. пр. Хр. На Балканите се формират няколко народности групи: Илирийската - в западната част на полуострова; Тракийската - включваща племена обитаващи днешна Тракия; Дардано-пеонската - включваща племена населяващи дн. Южна Сърбия и Северна Македония; Македонската - включваща племената населяващи днешна Средна, Южна и Югозападна Македония (и Епир); Елинската - включваща племената населяващи земите на юг от Олимп.

 

            Съществуват различни версии за произхода на македонската народностна група. Някои от специалистите по антична история считат, че племената формирали тази група са дошли от север. Други считат, че тези племена са дошли от епирските планини и са дорийско-епирски субстрат. Трети са на мнение, че произхода им е илирийски. Четвърти, че са смес от илири, фриги, траки. Пети считат че са дошли от юг и имат елинско потекло и т.н. Независимо от къде са дошли, но тази народностна група е формирана и получила името си тук в Македония. Според една от версиите - считаме я за най-правдоподобната - съществувало е племе македонци (македони), населявало Югозападна Македония. Те покоряват други съседни и сродни на тях племена и така създават основата на македонския народ. В тази основа влизат също остатъци  от  най-старото познато население на нашите земи - фригите (бригите), пеласгите и хетите. Наименованието Пелагония се счита, че произлиза от името на пеласгите. Фригийския компонент изглежда е значителен. Това се потвърждава от: близостта на част от запазените старомакедонски глоси със старофригийския език; писаното от античните историци, че Александър Велики е разговарял с фригите без преводач; островърхата шапка, носена от македонци и фригийци, известна като фригийска. Ще отбележим, че фригите са населявали земите между Струма и Вардар. Според Е. Петрова бригите (Фригите) са населявали З. Македония и по-специално земите около Охридското езеро и влизат в етногенезиса на много балкански племена. Това се внушава и от легендата за възникване на македонската царска династия, където се казва, че цар Пердика с братята си се установил близо до градините принадлежали на цар Мидас (фригийски цар). Счита се, че фригите напускат Балканите и се заселват в Централна Мала Азия [Хронологична енциклопедия на света. Том I. В. Търново, изд. “ЕЛИПС”, 1994, с.437]. Те са на относително високо културно ниво. “В науката все още се спори дали фригийците са заимствали азбучното писмо от гърците или е обратно. По-вероятно е, че фригийците самостоятелно се запознават с финикийската азбука и я обогатяват, като ... създават знаци и за гласните звуци. Това тяхно изобретение използват гърците” [Хронологична енциклопедия на света. Том II. В. Търново, изд. “ЕЛИПС”, 1994, с.220]. Идентичната  материална култура, разкрита при разкопките на некрополите: в с. Д. Селце,  близо  до Подгорец (Албания); до с. Требенища, Охридско и местността Синдос, до Солун, потвърждава, че македонския народ е обитавал доста голяма територия [Проева, Нада. За античките македонци.]. Страбон [VII,7,8] пише: “Някои пък, наричат Македония и цялата страна до Коркира (остров на Адриатическото крайбрежие), понеже жителите се стрижат по същия начин и говорят един и същи диалект и носят еднакви дрехи”.

 

            По-късно, когато македонската държава укрепва, македонците завладяват и македонизират пеоните (населявали дн. Северна Македония, и до днес част от населяваната от тях територия се нарича Пиянец), както и части от тракийските и илирийски племена.

 

            Казаното се потвърждава и от редица древни автори. Тукидид пише: “Тия македонци покорили и други племена, над които владеят и до днес, също и Антемунт, Грестония, Бисалтия (области на север от Хилкидика, между Вардар и Струма, б.м.) и голяма част от земята на същинските македонци. Това всичко се нарича Македония” [Тукидид. История на Пелопонеската война. София, Държавно издателство Наука и изкуство, 1979, с.164]. “Към македонците спадат и линкестите (населявали горното течение на р. Еригон, дн. р.Черна, т.е. Битолско, б. м.), елимиотите (населявали средното течение на р. Халиакмон (Бистрица), Егейска Македония, б.м.) и други племена във вътрешността” (на Македония, б. м.). Тукидид живее в V в. пр. Хр. Роден е ок. 460-455 г. в Елада, но по баща е тракиец. Посещавал е Македония и има лични впечатления от страната и народа.

 

            Това мнение застъпва и Йордан Иванов. Той пише: “Названието Македония е от името на едно малко племе, което в предкласично време поселявало котловината между р. Бистрица и р. Мавронеро (Воденската река), югозападно от Солун. Заякналата по-после македонска държава прострела името си на север и изток”.

 

            Професор Д. Елис, автор на труда “Македонският империализъм”, твърди, че античните македонци носили това име преди да се заселят на мястото на бъдещото си отечество. На това мнение е и гръцкият историк Фотис Пецас. То се споделя и от македонски историци (И. Петрушевски и др.) [Петрушевски, Илиjа. Македониjа на старите мапи. Скопиjе 1992, с.7].

 

Значителна част от историците са на мнение, че на север от Олимп елини няма. Артур Вайгал пише: “Истинските македонци били със сини очи и по-светъл цвят на косите и кожата от средния грък. Те имали северна кръв и дошли на юг от земите покрай реката Дунав, преди зората на историята. Имало далечно родство между тях и северните гърци, понеже много от тях дошли от същите места” [Артур Вайгал. Александър Македонски, Скопjе, Мисла, стр.24. Waigall, Arthur. Alexader the Great].

 

            От приведените по-горе факти се вижда, че македонците носят значително фригийско наследство. Езиковеди считат, че формирането на Балканския езиков съюз е станало под влияние на общ субстрат и че най-ясно са изразени белезите на този езиков съюз в Македония [Асенова, П. Балканското езиково семейство. София, изд. Наука и изкуство, 1989, с.6-13]. Това ни кара да мислим, че македоните и пеоните са били родствени на илирите и траките, а не на гърците или, че в езика на траки, илири, македони, пеони има много фригийско наследство.

 

            Обособили се като самостоятелен етнос, македонците с течение на времето се разграничават от околните гръцки, тракийски и илирийски племена, както поради стремежа си към политическа самостоятелност, така и по психо-физически облик - планинци с голяма физическа сила, емоционални, смели и упорити, обладани от жажда за живот. С еднакво увлечение те ловуват, воюват с враговете си, обработват земята и отглеждат добитъка. На македонците са присъщи простота и сърдечност в отношенията, свободолюбие, вяра в чудо, оптимистичен поглед за света, привързаност към семейството, близките и родния край. Робството при тях не е особено развито [Богданов,Иван. Александър Македонски. Пловдив, Издателство “Хр. Г. Данов”, 1988].

 

            Македонците са весел народ. За тях са характерни сърдечните гощавки и продължителни пирове с надпяване, весели закачки и издръжливост на пиене. За разлика от гърците в македонските  веселби жените участват наравно с мъжете. Развеселени македонците играят танци. Характерни са военните им танци. Особено популярен е бил военният танц карапея - изобразяващ кражба на волове, преследване и залавяне на крадците. При веселбите мъж който не е убил до този момент глиган (мечка, според някои източници) стоял прав. Рядко емоционални, сърдечните им гощавки понякога завършвали със скарвания.

 

            Религиозно-митологичните им представи допринасят много за обособяването на македонския народ. Техен основен бог е Диос (Дионис) или Драйпатир - бог на небето. На него е бил посветен голям храм в град Дион. Този град се е намирал край западния бряг на Солунския (Термийския) залив. В него всяка година се организирали игри и състезания подобни на олимпийските. Градът  е бил благоустроен още от древни времена.

 

            Богиня на лова, гората, езерата и реките е Газотерис (Газоритис, Блуритис, Газория), а на любовта и красотата - Зейрон (Сеирена). Подобно на гръцката Атина Палада, македонците имат Алкис, Алкидемон или Гита. Тя е богиня на мъдростта и мисълта. Покровителка е на първата македонска столица Еге. Бог на войната е Тавлос (Давлос). В буквален превод означава давещ. Бог на съня е Тотой [Кацаров, Г.И. Към въпроса за етнологическото положение на старите македонци. София, 1915 г ]. На гръцкия Асклепии съответства - Дарон (даряващ здраве). Някои историци считат Дионис за тракийски бог и на него съответства македонския бог Диал [Кацаров, Г. Цар Филип ІІ Македонски; Диогенес. Македонска апологиjа. Охрид, 1990, с.53-54]. Други считат, че Диал (Dyalis) e пеонски бог [Проева, Нада, за античките македонци]. А. Донски привежда доказателства, че  Дионис е фригийски бог, който е честван и от македонците [Донски, Александар. Етногенетските разлики помегу Македонците и Бугарите. Штип, 2000, с.58-59].

 

            Климент Александрийски (живял между 150 и 215 г. сл.Хр.) пише: “жреците на македонците призовават в молитвите си Веди да бъде благосклонна към тях и техните деца”. Етимологично думата веди значи вода, изворна вода, извор [Кацаров, Гаврил. и др. Извори за старата история на Тракия и Македония. София, печатница на БАН, 1949, с.371]. Според Г.Кацаров [Кацаров, Г.И. Към въпроса за етнологическото положение на старите македонци. София, 1915 г.] Веди е македонски бог на водата и въздуха. Страбон също пише, че македонците обожествявали водата и изобщо изворите и реките [Поп-Атанасов, Г. Библиjата за Македониjа и Македонците. Скопjе, Менора, 1995, с.109]. Този македонски обичай го виждаме запазен и през I в. сл. Хр., защото Свети апостол Лука пише (Библията, Деяния на Светите Апостоли, 16:13): “А в събота излязохме извън града при една река, дето (филипяните, б. м.) имаха обичай да се молят”. Старомакедонският обичай беше запазен на някои места до средата на нашия век. Минавайки покрай обожествявани извори хората оставяха за щастие червен конец. Обичаят е разпространен от македонците и извън Македония.

 

            Македонците до III в. пр. Хр. почитали богинята майка Кибела. Тя имала светилище в Лефкопетра [Проева, Нада. За античките македонци]. Очевидно Кибела е фригийско наследство, защото фригите също имат Майка-богиня Кибела (Кубаба) [Хронологична енциклопедия на света. Том II. В. Търново, изд. “ЕЛИПС”, 1994, с.220].

 

            Античните македонци обожавали козата и кучето. Предполага се, че почитта към козата има прагматичен произход. Козите са рано опитомени и се отглеждат от македонците. За тях се предавали легенди. Тотем (животно или растение, което се смятало за свещенно) на македонското племе е бог-козел. Това се отразява и в името на родоначалника на македонската династия - Каран [Кацаров, Гаврил, Цар Филип II Македонски. История на Македония до 336 г. пр. Хр. Придворна печатница, 1922, с.100].

 

            От обичаите на древните македонци трябва да отбележим пробния брак. Този обичай не е съществувал у гърците.

 

            Македонците имат свой календар. Той е дванадесет месечен и е тясно свързан със земеделската работа. Годината е завършвала с приключването на полските работи. Началото на годината е съвпадало с есенното равноденствие. Първият месец от годината е Диос - октомври, вторият Апелайос - ноември. Следват: Аудонайос, Перитиос, Дистрос, Ксандикос, Артемисиос, Дайсиос, Панемос, Лоос, Горпиайос, Хиперберетайос (септември). Месеците не съвпадат напълно по време с днешните.

 

            След създаването на Македонската империя, този календар е възприет и от други народи [Тупурковски, Васил. Историjа на Македониjа от древнина до смртта на Александар Македонски. Скопjе, изд. Титан, 1993, с.287]. Македонският календар няма нищо общо с гръцкия. Първият месец на годината при гърците - Хекатомбеон - е съвпадал по време с юли, а първият месец на македонската година (Диос), както отбелязахме, е започвал от есенното равноденствие. Същият месец от гръцкия календар се е казвал Пианепсион.

 

            Днес на много места в Македония по първия ден на месец октомври (или по деня на есенното равноденствие) гадаят каква ще бъде годината. Очевидно това е остатък от старомакедонския календар в обичаите на днешните македонци.

 

            При гърците символ на слава и признателност е лавровия венец, при македонците е дъбовият.

 

            Македонците не са допускани до Олимпийските игри, които са били само за гърци. Те имат свои спортни игри провеждани в гр. Дион.

 

            Великолепен ездач цар Александър І Филелин искал да участва в Олимпийските игри и разпространява легендата, че македонският царски род има елински корен - произхожда от Аргос в Пелопонес. Той просто използва съществуваща легенда, в която се казва, че династията произхожда от Аргос. Това е един от аргументите на привържениците на елинския произход на античните македонци. Но има две области с името Аргос – едната в Пелопонес, а другата в Македония. Убедително много историци, в това число и български (Г.Кацаров), доказват, че в старата легенда става дума за Аргос в Македония, а не Аргос в Пелопонес.

 

            Ще отбележим, че някои нееднозначности и противоречия по отношение на божества, вярвания, обичаи и др. се дължат, както на факта, че древномакедонския народ е формиран от различни племена (македони, пеони, фриги, хети, пелазги, траки, илири), всяко от които е оставило свои етнически белези, така и на оскъдната информация. Основен източник на тази информация са древногръцките автори, които се стремят да приближат македонските божества до елинските, както в смислово, така и в терминологично отношение. Тук трябва да припомним и разликата във фонетичната система на македонците и гърците. За сега знаем, че македонците не са могли да произнасят правилно гръцките звукове F, и др. Те произнасяли  като “д”, а “ф” - като  “в” или “б”.

 

            Освен споменатите различия между гърци и македонци трябва да споменем и това, че Демостен нарича Филип ІІ варварин, а никога елин не е наричал друг елин варварин, още повече ако Филип беше елински цар. На много места в античните източници се говори за македонски език. Птолемей Лаг поканил в Александрия македонският езиковед (глосограф) Америи, който написал труд за старомакедонския език. За съжаление този труд е изчезнал, но са запазени части от него, като преписи.

 

            Неоспорими доказателства за различната народностна същност между елини и македонци можем да намерим и след падането на антична Македония под римска власт. Романизованият еврейски историк Йосиф Флавий, цитирайки речта на Агрипа, с която убеждава евреите да не въстават срещу римляните, пише: “Кой ви убеждава да се противопоставите на римляните? Може би ще кажете, че е тежко да живеете под робство. Хубаво, но не им ли е тежко и на гърците?… Така е и с македонците, които имат същата причина, като вас, да се борят за своята свобода”. Созомен, живял от края на четвърти до средата на пети в. сл. Хр., във връзка с християнизацията по времето на Константин Велики (306-337), пише: “Елините, македонците и илирите започнаха без страх да изпоядат Христовата вяра”[ГИБИ, т.І, София, 1954, с.50-51]. Читателю, считаме, че е по-разумно да вярваме на Флавий и Созомен, отколкото на Б. Димитров, макар че му нямат, ни дипломите, ни самочувствието. Читателят може да намери още аргументи в полза на самостоятелността на македонския народ в миналото в книгата на Радуле, Г. История на Македония, София, 1997.

 

            Лъжа втора (на македонската историография) е твърдението че: македонците са чисти славяни, а “бугарите – татари”.

 

Правейки на пух и прах тази несъществуваща в сериозната македонска историография лъжа, Б. Димитров изписва маса алогични неща, лъжи и голословни твърдения. Най-напред трябва да се отбележи, че неговата втора македонска лъжа влиза в противоречие с първата му македонска лъжа. Не може македонските историци да твърдят, че македонците са потомци на античните македонци и, че са “чисти славяни”. Поне не биха били “чисти”.

 

            Цитирайки македонският архитект Микулчик, Димитров твърди, че славяните преминали през Македония, избивайки и прогонвайки местното население (според Б. Димитров) и отишли в Гърция и “двеста години (Македония) останала без население”. Как ви се вижда читателю едно такова твърдение? Та твърдения от такъв род влизат в противоречие с византийските хроники и с писаното до сега от български, сръбски, руски и македонски историци, че в Македония се заселили славянските племена  Струмяни, Ринхини, Берзити, Драгувити, Смоляни и др. Славистите твърдят, че там са се формирали С(к)лавиниите.

 

            Б. Димитров сам влиза в противоречие твърдейки, че прабългарите водени от хан Кубер се заселили в Битолско-Преспанското, Ресенското, Охридското и Корчанското полета и, че хан Кубер основал в Южна Македония българска държава, тъй като тези полета не са Южна Македония. А писаното от него, че старото население на Македония се е заселило само в Турска Тракия е изсмукано от пръстите. По-рано, когато Русия искаше чрез България да владее протоците, старото население на Македония го “пращаха” в албанските планини. Сега Димитров го праща Тракия и то не в Тракия въобще, а в Турска Тракия, защото македонците биха си поискали и Тракия. Има историци, които считат, че част от старото население на Македония се е изселило на изток, в Тракия, и поради това, по-късно тази провинция е наречена Македония. Но точно Турска Тракия не влиза в темата Македония, а последната включва и част от Източна Македония.

 

            Ако използваме езика на Б.Димитров, то следва да кажем, че четейки писаното от него “щях да падна от стола”. На стр.12 той пише: “относително малко на брой, те (тюрко-българите водени от Аспарух, б.м.) се славянизират в рамките на следващите 100-150 години всред по-многобройните славяни”. На стр. 14-15 пък ни “доказва”, че македонците са чисти тюрко-българи, вследствие на заселилите се там тюрко-българи на Кубер и преселили се такива от същинска България. Г-н Димитров, ако това беше така както вие го твърдите, то Кирил и Методи нямаше да създават славянска, а тюркска азбука. Климент Охридски нямаше да говори и пише на славянски, а на тюркски. Вгледайте се в запазените книги от оня период от Македония и вие няма да намерите нито една тюркска дума. Ако Вие сте прав, г-н Димитров, то образите на Кирил и Методи, на Климент Охридски, иконографисани в черкви и манастири, давани в исторически книги и учебници са груб фалшификат. Знае се, че тюрко-българите са били с бръснати глави и са оставяли перчеми, чийто брой е бил в зависимост от положението, което индивида е заемал в обществото (Вижте Иречек). Би следвало така да рисувате казаните славянски просветители. Кирил, с високото си положение във Византийската империя, би следвало на бръснатата му глава да стърчат десетина перчема.

 

            Сведенията за дружината на Кубер са противоречиви, но от всички личи, че той не е оставил трайни следи в Македония. Към казаното ще допълним, че Кубер се заселил най-напред в днешните унгарски земи сред живеещия там народ. По-късно вдигнал въстание срещу своя владетел - аварския хаган. Бил разбит и с остатъците (състоящи се от тюрки и ромеи-пленници на хагана) избягал във Византия. Заселил се в Керамисийското или Битолското поле в областта на славянското племе Драгувити, с разрешението на византийските власти [Державин, Н.С. История на България. Том I. София, Славиздат,1948, с.217). Някои историци считат, че той идва с около 10,000 души (включително византийските пленници). След време Кубер тръгва срещу Солун. Тук той окончателно е разбит от византийците. Бойците му са избити и пленени. Според други източници те напуснали Македония. В “Чудесата на Св. Димитър Солунски” четем: “... Кубер, като преминал победоносно р. Дунав с цялото си племе, дойде по нашата земя и завладя Керамисийското поле. Но за кратко им беше престоя”. По-нататък пише, че заминали към Тракия и от там към Цариград. Керамисийското поле, някои го отъждествяват с Битолското, а други  с Щипското.

 

Г-н Димитров, обръщаме Ви внимание, че Кубер не е “напуснал земите на днешна Унгария”, а е разбит и изгонен от там от аварския хаган. Освен това в историческите източници става дума за Керамисийско поле, а не полета, та да може да се включат всички полета и котловини в Македония.

 

За изучавалите внимателно историята на Македония е ясно, че това генетично наследство, ако въобще го има, е капка в морето. Никакво друго гръцко наследство да нямаше в Македония, само гърците преселени от Лариса в Македония, по времето на цар Самуил, е достатъчно за гърците да твърдят, че македонският народ е формиран от гърци и славяни, според аршина на българските историци. Ще припомним, че ако в нас тече тюркска кръв по-вероятно е тя да е от преселените в Македония кумани и печенези и пленени по време на турско-византийските войни турци, както и от дългото съжителство между турските колонисти и македонците.

 

 

            Лъжа трета: “Според хора от Скопие, които имат наглостта да се наричат историци, Кирил и Методий били македонци и създали македонската азбука.”.

 

            Ето нашия отговор. Един факт значително повишава приносът на Средновековна Македония в съкровищницата на човешката култура - тук се създава славянската писменост. И това съвсем не е случайно. Тук съжителствуват две култури - славянската и на старото население. Влизайки в контакт с населението на Македония, македонските славяни бързо напредват в културно отношение. Езикът им се обогатява. Сред по-интелигентните от тях се появява нуждата от писмено общуване. Ще цитираме проф. Ив. Снегаров: “Имало грамотни славяни, които, както казва Черноризец Храбър, пишели (за частни или богослужебни нужди) на своя роден говор с гръцко или латинско писмо. Явен бил стремежът на тези книголюбци да се направи преход към чисто славянска писменост” [Славянското братство. Сборник-статии. Библиотека “Извори”- Х2. Печатница Хемус-1945, с.57].

 

            Византия полагала усилия да култивира новия етнически елемент в нейните земи. Като обединяващ фактор между различните етноси тя виждала християнството, но славяните не разбирали божието слово написано на гръцки и латински. Византийските богослови не се придържали към догмата за триезичието. Те даже насърчавали превеждането на свещените книги на езиците на народите в империята и извън нея. Преводи са направени на коптски, етиопски, арменски и др. Те създават писменост за славяните с цел да ги приобщят и християнизират.

 

            Много са аргументите и фактите в полза на мнението, че славянската азбука е съществувала преди заминаването на Кирил и Методи с просветителската си мисия във Великоморавия. Ще приведем някои от тях.

 

            1. Такова крупно дело, като съставянето на азбука на нов литературeн език и превеждането на редица богослужебни книги, не може да стане нито за ден, нито за седмица, нито за месец. То изисква много труд и време. Ще припомним, че превеждането само на Стария завет (Танаха) от еврейски на гръцки, при отдавна утвърдени азбуки и езици, е изисквало многогодишен труд на 72 учени.

 

            2. Съществуващата в Македония легенда, според която азбуката е била написана от изпратения от Бога в Македония, Кирил от  Кападокия. Според тази легенда през VII в. Кирил създал азбуката и започнал да кръщава славяните в гр. Равен. До това заключение стига Йордан Иванов изследвайки цитираната легенда. (Македонските археолози откриха надписи от предхристиянско време в които има буквени знаци характерни за славянската азбука.).

 

            3. Писаното от охридския архиепископ Теофилакт, че Светите Братя създали писмеността, понеже славяните не разбирали написаното на гръцки и латински.

 

            4. Краткото житие на Кирил, където е писано: “Той написал за тях (Брегалнишките славяни, б. м.) книги на славянски език” [Лавров, П.А. Материалы по истории возникновения древнейшей письменности, Ленинград, 1930, с.155].

 

            5. “Законъ соудный людемъ”, който, според познавачи на проблема е написан на славянски от Методи, когато е бил княз на славянско княжество в Македония.

 

            6. Известно е, че за да стане един език литературен е необходимо да притежава богат речников фонд, хармонизирана фонетика с добре диференцирани звукове, уточнена морфология, семантика даваща на всяка дума ясно и точно значение и синтаксис позволяващ ясно изразяване и на най-тънките извивки на човешката мисъл. До тези изисквания се доближава именно езика на македонските славяни, защото в онази епоха от славянския род те са на най-високо културно ниво. Това което недостига, Светите Братя и техните ученици, го заимствуват от гръцки и латински. По тази причина някои филолози, като напр. Александър Христофорович Востоков (1781-1864), П. Драганов и др. са на мнение, че църковно-славянският език следва да се нарича македонски. Чехът Йос. Добровски, един от основоположниците на славянската филология, счита, че този език е “сръбо-българо-македонски език”.

 

            Но даже и да не се приемат тези сериозни доводи, че славянският език е създаден за нуждите на македонските славяни, то не може да се отрече, че “В Солун, сърцето на Македония се родили, израснали и възлюбили славянския род двамата творци на славянската култура - Кирил и Методи. От Солун се разкрил за пръв път мощният славянски гении и оплодотворил за вечен живот славянските народи. Солунското наречие станало общославянски книжовен език” [Ив. Снегаров, Славянското братство. Сборник-статии. Библиотека “Извори”- Х2. Печатница Хемус-1945, с.58].

 

            Да приемем, че старославянският език е създаден за нуждите именно на великоморавските славяни и най-напред и използван във Великоморавия, то от това не следва убеждението у българските историци, че братята са българи и езикът е старобългарски? Опитите на много изследователи да докажат, че Светите Братя са славяни (а на българските историци - че са българи) по рождение, останаха без успех. Един български автор с развинтена фантазия, написа разказ, в който твърди, че на Методи му умирали децата, понеже воювал срещу своя народ - българите?! Те са византийски граждани (поданици), при това силно привързани към своята велика страна, ценени от нейните народи и управляващи. Те са изпращани с отговорни поръчения от императора при хазарите, аланите, сарацините (арабите), моравците и др. Най-вероятно са потомци на старите македонци. Обръщам внимание, че Светите Братя са живели през 9 век (Методий 815-885), а описвайки събития от 904 г. Йоан Каменски пише: “На нас, приятелю, татковината ни е Солун ... Пръв и много голям град на македонците”. Читателят вижда, че автор, сам жител на Солун, може да се каже техен съвременник (живял втората половина на 9 и началото на 10 век) твърди, че &#