НЯКОИ АСПЕКТИ НА ВЕЛИКОБЪЛГАРСКИЯ ШОВИНИЗЪМ

Видели в числения му превес заплаха за себе си, българите още от първите години след Освобождението започват да провеждат една варварска политика спрямо турското население, чийто резултати бяха стихийно избухналите турски въстания в България и масовата, непрекъсваща емиграция. Българските изстъпления спрямо турското население започват още в хода на Руско-турската война, когато различни банди от български "патриоти" вилнеят, безчинстват и мародерстват в тила на руската армия. Един руснак така описва "подвизите" на бандитската шайка на някой си Иван Гицев от Търновско: "В селата с турско или татарско население Гицев, след като съберел народа, започвал обикновено с това, че заповядвал всички да му целуват ръката и краката, а след това избирал от тълпата някой богат мюсюлманин, влизал в дома му и задигал всичко, каквото пожелае. Ако добитата по този начин сума не съответствала на предварително събраните сведения или предположения на шайката, то помощниците на Гицев подлагали стопанина на страшни изтезания и след това го убивали. В тия операции особено се отличавали свещеник Йордан и знаменосецът Начев. Свършил с един стопанин, Гицев заповядвал да доведат от тълпата друг, след това трети и с тях последователно вършел същите изтезания. По този начин бяха умъртвени в с. Батак - един, в с. Неден - четири, и в с. Върбовка - седем човека." С това безобразията не се изчерпват - в Батак, Тепча и Мекиш на руския подполковник били представени 15 малолетни момичета, с които българските бандити се гаврили, в Караисен двама турци са заклани пред очите на руския кореспондент.

Тия български зверства довеждат до локални бунтове и масови бягства на турското население с отстъпващата армия, макар че по численост тогава, както и много по-късно в Източна България, "турското население има надмощие". Непосредствено след войната започва изселване на турците, предизвикано от българските насилия, което изселване българските шовинисти се опитват да обясняват с религиозни различия. Данни за това се изнасят в българския парламент, като се посочва, че "според материалите на главнокомандващия руските войски, събрани в 1877 г., в Южна и Северна България е имало 1,283,182 жители мюсюлмани". В 1893 г. тия жители мюсюлмани вече са 643 284, т. е. за 16 години броят им намалява наполовина. Причините за тази колосална емиграция са гоненията, на които са подложени турците в България. Пак там се изтъква, че "в печата и другаде се говори, че причините им били в религиозните им подбуждения, или както казват фанатизма. Аз категорично протестирам против това мнение, защото, ако беше вярно, нямаше да стоят в Индия, Япония, Китай, Египет и другаде, дето живее със стотици милиони мюсюлманско население".

Вследствие на българското насилие - особено след Съединението - избухват въстания на турците. В Кърджалийски окръг през 1880 г. избухва въстание под водачеството на Дели Ибрахим, Мулла Дурхан, Алан Мехмед, Кючук Мустафа и др. В хода на въстанието даже руските власти намират за целесъобразно да влязат в контакт и започват преговори с въстаниците. Те обаче не дават резултат - нахлуват български войски и както отбелязва един историк: "Въстанието бе потушено в няколко само дни. Главатарите избягаха в Одрин, но няколко кърджалийски села пострадаха вследствие репресивните мерки на милицията". Според някои сведения всичко това е било една провокация, устроена от българите, за да влязат с войска и "за да може да се смаже независимият и бодър дух" на това население. Извършените от българите зверства са такива, че се налага разследване на международна комисия, която издава рапорт на френски език, "в който се признаваха някои прекалени действия", пише българският автор, утешително добавяйки: "На пострадалите се дадоха помощи от държавното съкровище", и самодоволно заключава:"Кърджалийска околия, която имаше 32 села, след това стана най-мирната и най-редовната в плащане на данъците." Но това не е единичен случай. От същия автор научаваме, че "друго едно бунтуване на турското население стана в Айтоска околия, гдето тъй също болшинството беше турско и чиновниците турци, но и то биде смазано твърде лесно и без много жертви. След това и тая околия стана много мирна и не помисли за друго въстание". За размаха на първото въстание и броя на участниците в него можем да съдим от следните думи: "Всички кърджалийски младежи, които знаеха да си служат с оръжие, се присъединиха към тях. Изгорени са 14 турски села.

Тия удавени в кръв въстания са последвани от масова емиграция - по руски сведения в 1876 година мюсюлманското население в Южна България е 28,9% от цялото население в страната, а през 1887 - само 16,3%. На малкото разумни гласове, издигнати в България срещу това прогонване на турците, един от академичните шовинисти, на почит в днешна България, отговаряше следното: "Мнозина съзират в изселването на турския елемент из България значителна политико-економична загуба за държавата ни. Няма съмнение, че самият факт, гдето се изселва голяма част от местното население на една страна, която се нуждае от повече работни ръце, за да подигне своето благосъстояние, не е добър знак за нейното бъдеще. Ала случаят с нашата турска емиграция е особен: имаме работа с едно фанатизирано и неприятелски настроено население, което не се замисля сериозно за бъдещето на страната и е решено да се изселва при всеки удобен случай." Българският шовинист убеждаваше аудиторията си с довода, че "понеже изселването на турския елемент не може да се спре и понеже, от друга страна, няма голяма надежда, че останалото у нас турско население, при свойствената си културна неподвижност, ще може успоредно да напредва заедно с българското население, което бързо се просвещава и развива, разбира се, че няма основания нито много да скърбим поради изселването на турците, нито пък особено да надценяваме ползата за нашата държава от тяхното стоене в България".

Това се препоръчваше за Южна България, а за Северна, където в източната й част турците са преобладаващ елемент - за град Добрич се пише, че "преди Освобождението градът е бил турско-татарски със слабо християнско население", а през 1885 г. от 4 272 жители на Балчик българи са били 1 541 - и то преселници от вътрешността. За град Добрич и много по-късно четем, "че градът днес още прилича на турски град. Слуша се повече турски език, отколкото български", за Северна България се предвиждаше друго: тук подходът е допълнен - според шовинистите "колкото се отнася до Североизточна България (окръзите Варна, Шумен, Силистра, Разград) ние трябва, напротив, да желаем щото нейното гъсто и компактно турско население все повече и повече да се разрежда, като се прошарва с българско. Това трябва да стане в интерес на културата, която не може да вирее там, дето фереджето огражда с китайски стени междуособните отношения между хората. Каква благодатна струя откъм тая страна вляха в живота на Североизточна България многобройните български колонисти след последната Освободителна война. На многобройните по-стари преселници от Ямболско и Старозагорско, както и на голямото количество балканджии в Североизточна България се дължи, че тя и до Освобождението при всичката числена премощ на турския елемент не бе загубила характера на българска област. След Освобождението тоя характер с голяма сила надделя в Черноморската област, и то благодарение на многочислените нови български преселници, които заседнаха в бившите черкезки и напуснатите турски села".